Статии

default

Халил Джубран говори за Дългия и неравен път на живота в непубликувана поема

Юли 17, 2019

Халил Джубран говори за Дългия и неравен път на живота в непубликувана поема

Непубликуван досега текст на Халил Джубран бе представен пред неговите последователи. Текстът е вероятно от 1904 г. и идва до нас, неговите съвременници, благодарение на Франческо Медичи, дългогодишен изследовател на Джубран.
 
 


Текстът е английски оригинал, опит на автора да обясни на своята приятелка Джозефин Пийбоди, поет и драматург, същината на идеите, заложени в неговите арабски текстове.
 
 

*
Джубран Халил Джубран

Пътят изглеждаше дълъг и неравен.
Лентата му се губеше сред хълмовете.
Самотата разговаряше с копнежа
и тишината се вслушваше.
Хей, тишина, ти, всевечен глас на Неведомото.
Птиците пееха за дълбока горест.
Ручеите ромоляха болезнено, сякаш наранени от острите ръбове на скалите.
Ветрец премина с въздишка като опечалена майка.
Всички цветя смирено склониха повехнали шии, изплаквайки ридаещи клепки.
А аз, сам със сърцето си, крачех, тежко куцайки.
Край мен тишина.
Пред мен Самота.
Вътре в мен страх.
Стигнах до мястото, където се срещат всички пътища на Живота.
Там застанах уязвим до ранимост пред лицето на отчаянието.
И тъкмо там чух невидими криле да кръжат около мен.
И когато обърнах поглед, видях теб да стоиш пред мен като Божествените кедри в Ливан.
Познах те, защото светлина имаше в очите ти, а на устните ти - майчинска усмивка.
Ти ме благослови с докосване и прошепна на душата ми тия думи:
"Последвай ме, дете, аз съм твоят водач.
Аз ще разбуля онова, което горестта е скрила."
Последвах те.
Пътят пред нас се ширна, обкичен с безброй цветя.
Тишината освобождаваше скрити тайни и разбулваше мечтите на Любовта.
Птиците пееха за радост, сякаш приветстваха всевечна пролет.
Ручеите танцуваха.
Ветрецът нежно целуваше върхарите.
Всички цветя гледаха нагоре, приветствайки слънцето с усмивка.
А редом с теб - аз, едно намерено дете.
Подир мен - доволство.
Пред мен - радост.
Вътре в мен - Любов.c